powered by Aulin

Надрусах се здравата и съм готова за update!
Вчера беше хубаво. Малко алкохолно (Куба е свободна!!!), малко тъжно и студено, пречистващо. Останах много лека и спокойна, щастлива на връщане. Да излезеш с кецове вечер в края на октомври = лоша идея. И все пак премръзнах по един много красив и есенен начин. Беше толкова нежно, неописуемо, кеят беше целият тъмносин и небето, светлината, всичко се преплиташе така приказно, магическо. Истинско вълшебство, беше нещо между лятото на вълнолома в Приморско и есента миналата година... макар че с други хора и други неща в главата бях миналата есен... Чудно е колко можеш да се промениш за толкова малко време, как можеш да се преподредиш.
Имах нужда да попея, да ми се опростят греховете. Тъй де, sing for absolution. Как обичам Muse... Но вчера песента беше друга, беше Пропилени дни на Авеню, прошепнато-изпята.
Някой-ят, който беше седнал до мен на кея се отчая и се разплака. И се опита да забрави миналото си на пейката, обаче не му дадох. Мисля, че бях права, за мен винаги е било ключово да се надживявам и да се справям с това, което ми се случва по трудния начин. И аз мога просто да забравя и да се правя, че нищо не съм преживяла, но какъв е смисълът, къде е този катарзис, който оставя един хубав сладко-кисел вкус в устата ти, вкусът на вече наученото. Същото като да си научиш или да препишеш - по единия начин ще се чувстваш горд от оценката, по другия ще ти е все едно, защото така или иначе тя няма да бъде твоя. Което ми напомня каква хубава тройка по физика ще имам... Но няма да говоря за това.
Забавлявам се с баща ми и начина, по който се пригодява към навиците ми. Не си говорим - почти никак, но добре знае, че обичам Едно и ми го купува веднага щом излезе, защото минава през будката преди да тръгне към работа. Знаеше и че трябва да взема книгите за изкуството и никога да не забравя Light-а в събота. Продавачката ни познава, като малка си купувах Мики Маус от нея. Не харесва единствено майка ми, което естествено ни подстрекава да я дразним. :Р Понякога наистина оставам с усещането, че имам Семейство. Макар и далеч от типичното - по хубав начин типично -, което ходи заедно да празнува годишнини и обсъжда заедно деня си. Нашата връзка е някак вътрешна. Може би защото ако не е такава, то връзка няма изобщо.
И тъй.

twenty years?

concentrate on more than meets the eye

Защото ми омръзна да съм симпатична, мисля, че това не е my thing.
Ще се хвана за тази подадена клечка и ще я държа, докато не се скъса.
Смачкано ми е, скапано ми е, уморено ми е и уморително.
Не знам нищичко, не знам от какво имам нужда, не знам шибаните си уроци по химия, нито по физика, нито какво ще пиша по литература, нито как ще се оправя, защото НАИСТИНА не искам да завърша с 4. И затова ми е скапано.
И защото имам добро зрение и умея да стоя продължително време права също.
Понякога имам нужда да ме излъжеш и да ти повярвам, но сега това няма да свърши работа.
Объркана съм... защо се очаква да е просто?

Просто опит за нормален блог. Имам интересното предчувствие, че няма да продължи дълго.

Well don't talk about it;
Write it down but don't ask for help

I can't be honest with even myself


Автоцензурата е най-тежкото заболяване за този, който се опитва да пише. Ето, всичките ми усилия отиват в това да не спестявам нищо. И все пак не успявам. Така са ме възпитали, така съм се превъзпитала сама. Мога да пиша красиво, но не мога да пиша открито. За да не го заболи някого. За да не ме разбере някой погрешно. Затова и се усещам длъжна да се крия зад герои, да завоалирам всичко, което разказвам.