rawr.

струва ми се съвсем просто -

в секундата, в която усетя, че градиш обобщени образи в писането си

или че ме поставяш под знаменател

или че си въобразяваш, че си ме "разгадал", че съм ти "като отворена книга" и някакви други такива невъзможности

вече съм се здрависала с теб за довиждане.

не го правя нарочно, честна дума! идва ми от възпитанието, от начина на мислене, от въображението, което рита и беснее

и много се ядосва на "такива като тебе".

a new stereophonic sound spectacular

That's just an exercise, I'm trying to write in English.
I can't really figure out why I'm so scared and excited at the same time by an idea as simple as that one.

Lately it has been harder for me to write. I guess it has something to do with the fact that there is nothing left of the melancholy I felt permanently stuck in a few years ago. I've heard a lot of people say it's easier to describe your pain rather than your happiness. And I am happy now, with my accomplishments, my plans and my ambitions. Don't get me wrong, I'm much too young and future frightens me. But then again, I know that whatever I live through, it would be something extraordinary, no matter how hard. I can feel my sarcasm vanish and leave me all positive and kind, happy-go-lucky - even though only a few months ago I would express through every possible way how I hate people like these and their outlook on life. I would also listen to all the depressive music and write all the depressive poems and be depressed as a whole for no certain reason. My life is harder now, for a teenager at least. But I am aware of how much harder it can get and what I have been living through for the last few months would feel like a happy holiday in this case. I've learned how to cope with change, pain, loss and this makes me much more confident and open to the world. The way I feel might even have something to do with the recession - dealing with the fact that I can't always afford to get what I want has made me a lot more creative and it even increased my interest in areas I had never suspected could be interesting for me. These days I have been avoiding Placebo's whiny attitude and excruciating lyrics, able to make you feel bad for yourself no matter what. I am looking forward to the day when these lyrics will simply have no effect on me.

It is probably true that the more bad things that happen to you, the better person you become. Because when you lose someone you love, you can either cleanse your soul or close it to visitors, and I would always do what I can to prevent the second from happening.

People say it's good to maintain a simple living, that it's healthier not to wonder or think too much. Well, that's what I do best - think. How could I quit it? We had a long and complicated conversation while traveling home in an old train. When I look at it from another point of view, it probably sounded a bit like a movie script written by Woody Allen. We were just a group of kids who simply wonder too much.

Yesterday they stole all my money. My first reaction was not too mature (shouting it out loud doesn't really work, does it xD), but I succeeded in handling the situation as far as it had been possible and simply started making fun of myself, in a very gentle way that is. That's the reality - people in Bulgaria steal a lot and it is nothing but my fault that I had not been able to prevent this. This last paragraph has little to do with all the other ones, I just felt the urge to share this.



Whatever tomorrow brings I'll be there
With open arms and open eyes
Whatever tomorrow brings
I'll be there
I'll be there


Drive.

This song has become more of a motto to me.

Нещо ново. Не мога да си спра музиката. Не съм чувала толкова хубава китара в комбинация с толкова хубав глас от много, много време.

When day is through
i will come to you...

Едновременно ме разтреперва и ми дава усещането за нещо изпитано.

В личен план? Писна ми от английски. Не очаквах, че ще го кажа, но вече искам само изпитът да минава. И да го взема с единствената приемлива оценка, ако е възможно.
И въпреки това имам някаква нужда да пиша на английски. Върти се в ума ми от много време, но винаги ме е било страх да опитам. Изпитвам някакво удивление от този език и всичките им сложни думи, които означават комбинации от различни неща. Може би скоро ще реализирам това...
Преживявам загубата си в конкурса за литература по малко неразбираем начин. Очаквах, че ще спра да пиша. Че от ръцете ми няма да излезе нищо, толкова обидена и недооценена ще се чувствам. Че ще се спукам от злоба, ако разбера, че някой, когото познавам, е спечелил. В действителност съм по-продуктивна от всякога и работя, за да повярвам в себе си, защото е трудно. Усещам небивал творчески подем, противно на всяка логика в начина ми на мислене. Не знаех, че мога да губя. Не знаех и че мога да съм великодушна. It takes some getting used to. Думите няма да ми стигнат да опиша колко се радвам за Алекс и за това заслужено признание. Някои хора имат нужда от доказателство, за да повярват в себе си и се надявам, че за нея това е ясен знак. (:
Аз очевидно имам нужда от тъкмо обратното. Винаги съм подозирала, но това вече доказва тезата ми. Ето ти начин да ме мотивираш - да ми кажеш, че не ме бива в нещо и че не мога да го направя. Ако преди година бих свила рамене равнодушно и гордо бих излязла от стаята, днес просто бих се разсмяла и доказала противното. Май наистина съм пораснала, макар и вече да е по-трудно да разпознаваш такива разлики. Може би по това време миналата година съм мислела, че да опиташ да развиеш таланта и уменията си е посегателство над естествения им начин на развитие, сякаш преписваш на тест или използваш фон дьо тен, нещо такова. Сега смятам, че понякога е нужно. И че щом имаш нещо "завито", е хубаво да направиш всичко възможно да го "развиеш". И не говоря за натиск, а за съвсем просто извайване на умения.
Все пак имам петица на последното контролно по Физика. :Р
Започват да ми се появяват проблеми в образуването на производни думи. На български език. xD Знаех си, че това свободно писане ще има своя отзвук някъде, и ето къде.

Май това е всичко, което искам да кажа сега. Макар и всъщност в живота ми да се случва доста повече.
Пролет е... Чувствам се жива.

powered by Aulin

Надрусах се здравата и съм готова за update!
Вчера беше хубаво. Малко алкохолно (Куба е свободна!!!), малко тъжно и студено, пречистващо. Останах много лека и спокойна, щастлива на връщане. Да излезеш с кецове вечер в края на октомври = лоша идея. И все пак премръзнах по един много красив и есенен начин. Беше толкова нежно, неописуемо, кеят беше целият тъмносин и небето, светлината, всичко се преплиташе така приказно, магическо. Истинско вълшебство, беше нещо между лятото на вълнолома в Приморско и есента миналата година... макар че с други хора и други неща в главата бях миналата есен... Чудно е колко можеш да се промениш за толкова малко време, как можеш да се преподредиш.
Имах нужда да попея, да ми се опростят греховете. Тъй де, sing for absolution. Как обичам Muse... Но вчера песента беше друга, беше Пропилени дни на Авеню, прошепнато-изпята.
Някой-ят, който беше седнал до мен на кея се отчая и се разплака. И се опита да забрави миналото си на пейката, обаче не му дадох. Мисля, че бях права, за мен винаги е било ключово да се надживявам и да се справям с това, което ми се случва по трудния начин. И аз мога просто да забравя и да се правя, че нищо не съм преживяла, но какъв е смисълът, къде е този катарзис, който оставя един хубав сладко-кисел вкус в устата ти, вкусът на вече наученото. Същото като да си научиш или да препишеш - по единия начин ще се чувстваш горд от оценката, по другия ще ти е все едно, защото така или иначе тя няма да бъде твоя. Което ми напомня каква хубава тройка по физика ще имам... Но няма да говоря за това.
Забавлявам се с баща ми и начина, по който се пригодява към навиците ми. Не си говорим - почти никак, но добре знае, че обичам Едно и ми го купува веднага щом излезе, защото минава през будката преди да тръгне към работа. Знаеше и че трябва да взема книгите за изкуството и никога да не забравя Light-а в събота. Продавачката ни познава, като малка си купувах Мики Маус от нея. Не харесва единствено майка ми, което естествено ни подстрекава да я дразним. :Р Понякога наистина оставам с усещането, че имам Семейство. Макар и далеч от типичното - по хубав начин типично -, което ходи заедно да празнува годишнини и обсъжда заедно деня си. Нашата връзка е някак вътрешна. Може би защото ако не е такава, то връзка няма изобщо.
И тъй.

twenty years?

concentrate on more than meets the eye

Защото ми омръзна да съм симпатична, мисля, че това не е my thing.
Ще се хвана за тази подадена клечка и ще я държа, докато не се скъса.
Смачкано ми е, скапано ми е, уморено ми е и уморително.
Не знам нищичко, не знам от какво имам нужда, не знам шибаните си уроци по химия, нито по физика, нито какво ще пиша по литература, нито как ще се оправя, защото НАИСТИНА не искам да завърша с 4. И затова ми е скапано.
И защото имам добро зрение и умея да стоя продължително време права също.
Понякога имам нужда да ме излъжеш и да ти повярвам, но сега това няма да свърши работа.
Объркана съм... защо се очаква да е просто?

Просто опит за нормален блог. Имам интересното предчувствие, че няма да продължи дълго.

Well don't talk about it;
Write it down but don't ask for help

I can't be honest with even myself


Автоцензурата е най-тежкото заболяване за този, който се опитва да пише. Ето, всичките ми усилия отиват в това да не спестявам нищо. И все пак не успявам. Така са ме възпитали, така съм се превъзпитала сама. Мога да пиша красиво, но не мога да пиша открито. За да не го заболи някого. За да не ме разбере някой погрешно. Затова и се усещам длъжна да се крия зад герои, да завоалирам всичко, което разказвам.